Научи се да се запознаваш красиво!

 
 



Метафора за сексуално желание

Веднъж пътувах с влак към вкъщи. Зад мен беше добре прекаран отпуск: страстно южно слънце, изумрудена, потреперваща повърхност. Черно море, което навява смътни, неразбираеми, но приятни мисли... Спътникът ми в купето беше един весел дядо. Вече беше вечер, ние седяхме един срещу друг, гледахме преминаващият зад прозореца свят и веселият дядо разказа една история.

Отдавна-отдавна, когато той бил малък, съвсем мъничък, всяко лято той пътувал на село при баба си и дядо си. Там, сред природата той обичал да бяга бос, особено сутрин, по мъгливото, влажно поле, където се поклащали от южният свеж вятър, здравите стъбла на слънчогледите... а вечер, след вечерята, позатоплил се на ярко горящият, пукащ и хвърлящ искри огън, той слушал приказките на своя дядо... И една вечер, когато се настанил по-удобно на своето любимо място той чул приказката, която аз искам да ти разкажа сега. Веднъж, в незапомнени времена един човек вървял по някакъв дълъг път, а може и кратък да е бил, по някаква си своя работа. В ръката си той държал роза, а може би две, а може би цял букет. И така се случило, че връхлетял силен, нетърпелив вятър, главичките на розите се огънали под неговия напор и от една от тях излетяло венчелистче. То меко се завъртяло във въздуха и след минута, а може би след две, а може би след час, се спуснало на земята. Земята била твърда, суха и неприветлива, но упоритото венчелистче се захванало за нея, по някакво чудо израстнало и след известно време, не знам след колко, то се превърнало в крехко стъбълце, самотно стърчащо сред пустото безкрайно поле, редом до пътя по който често минавали каляски, карети, телиги, каруци, а може би и още неща... В един мрачен и тъжен ден, когато като че ли ти се струва, че сивото небе, аха-аха ще падне на земята, като плътно, тежко одеяло, по пътя минала карета, и то не една, а много, и то не тихо, а с шум, с гами, с веселие и музика – това било свадбена процесия. В най-красивата карета седяло прекрасно момиче – това било младоженката, което държало в ръцете си голям, красив свадбен букет. В един момент тя се отвлякла и го изпуснала право на пътя. “Ой – викнала тя – изпуснах си букета! Спрете, спрете!” и спирайки каретата тя изтичала и взела букета. Но така се случило, че букета паднал редом до крехкото стъбло, което някога било венчелистче, което излетяло от розата и сега самотно растяло в пустото безкрайно поле до пътя. И когато букетът паднал на пътя, неговият поглед срещнал стъблото. “Стъбло – възкликнал той – а ти как си се озавало тук? Твоето място е в градината, наред с другите стъбла, които ще се ратворят под лъчите на слънцето и ще се превърнат в красиви ароматни цветя”. Крехкото стъбло се учудило. То не успяло да отговори нищо, защото дошло красивото момиче и със смях взела своя голям, подреден свадбен букет.

От тогава нататък минал ден, денят се превърнал в седмица, след това в две и минало още някакво време. Крехкото стъбло през цялото време мислило над думите на големият, подреден свадбен букет, той сънувал градината, голяма, подредена градина с мека, влажна земя, която е поливана от грижлив градинар, където растат чудесни и превъзходни цветя, дървета и много много други неща. И с всеки път, все повече и повече, крехкото стъбло искало да се озове в тази градина. То мислило и мислило, но никак не можело да се сети как да стигне до тази вълшебна градина. То пробвало да помръдне корените си, но корените здраво стоели в земята и крехкото стъбло дори не можело да се помръдне от мястото си, това го огорчавало все повече и повече.

Веднъж един градинар пътувал към вкъщи. Неговият скучаещ поглед пролазвал по пътя без да намери нищо интересно за себе си, когато видал крехкото стъбло. “Добри градинарю, - помолило се стъблото – вземи ме с теб в градината, където растат удивителни цветя, дървета и много много други неща!” “Не – казал градинаря – На мен не ми е нужен сиво, твърдо, некрасиво стъбло. Защо ми е то, когато в градината имам много удивителни и прекрасни цветя?” “Добри ми градинарю – възкликнало стъблото – аз бях венчелистче от роза, което се отдели от останалите под напора на напористия и нетърпелив вятър и излетях високо нагоре. Аз меко се въртях във въздуха и след известно време, минута, две, а може би и час, се спуснах на земята. Земята беше твърда, суха и неприветлива, но аз все пак се захванах за нея, по някакво чудо израстнах и след известно време, не знам след колко, се пръвърнах в крехко стъбло, самотно стърчащо сред пустинното безкрайно поле, до пътя, по който често преминават каляски, карети, талиги, каруци, а може би и още неща... А ако ще раста в градина, обещавам, че след известно време ще пораста и ще се превърна в прекрасна и ароматна роза." Добре – съгласил се градинаря. Той взел лопатката си, забил я в земята точно до тънкото стъбло. Стъблото почувствало как внимателни пръсти го прихванали, когато се поклатило и грижливо го измъкнали нагоре, повдигнали го и след това го спуснали надолу в мокрото ведро. Едва успяло да се намести по-удобно в мокрото ведро, когато отгоре паднала черга. Станало тъмно и тихо и някак си по особен начин уютно. Стъблото почувствало как се спуска надолу, все по-дълбоко и по-дълбоко, в тази тиха, топла, уютна тъмнина и само не забелязало как заспало.

Минало известно време – може би минута, може би час, а може и ден, когато крехкото стъбло се събудило от това, че чергата се вдигнала. Същите внимателни пръсти го обхванали и го поднесли към ямичка и грижливо го сложили в меката почва. След това пред него се оказало нещо, което имало закръглена продълговата форма – може би това било носа на лейка; след това се чуло тихо шуртене. Стъблото притворило очи от удоволствие, когато водата започнала да го облива, а след известно време почувствало как някъде долу станало топло и мокро... станало трудно да диша... приятна пулсираща вълна възникнала около корена и тихо, плавно се разширявала, запълнила всичко отвътре... заставяйки гърдите сладко да се присвиват. Без самото то да забележи стъблото се превърнало в роза, в прекрасна ароматна роза. А след известно време то чуло нежно жужукане и почувствал как върху неговите венчелистчета седнала мъхеста, златиста земна пчела. Тя обхождала с лапички, движейки се по края на главичката, карайки с това прекрасната роза нетърпеливо да свива и да разпуска своите венчелистчета, плавно поглащайки се под нейното тяло. Пчелата настойчиво се движела към центъра, като от време на време пърхала с крила и когато най-накрая се добрала до мястото, до същото това място, прекрасната роза потръпнала от непознато удоволствие, усещайки как гладкото, горещо хоботче бавно прониква дълбоко вътре, след това се отръпва и прониква още веднъж, пак назад... спрувало му се, че е преминала не една стотица години, когато пчелата замряла, след това с доволно пърхане се понесла нагоре и излетяла. Тя дошла и на следващия ден и още на следващия и още..

Ето такава приказка разказал дядото на малкия малчуган, седейки вечер край огъня. Момчето пораснало, изживяло живота си и самото то станало веселия дядо, който сега пътувал с мен в купето на влака. Ние още дълго гледахме през прозореца, докато не стана съвсем тъмно, след това си пожелахме един на друг лека нощ и легнахме да спим.

(Kennhet)

Екология
Метафори
  Буда и духовете
  Притча за човека, който изгубил себе си
  Метафора за спиране на вътрешния диалог
  Приказка за елфите
 
  Метафора за сексуално желание
  Крал и клоун
  Притча за любопитството
 
Тайни на майсторството